Йоханес Брамс

Живот Син на контрабасист от Хамбургското Филхармонично Дружество, Брамс се оказва многообещаващ още от самото начало. Той започва музикалната си кариера като пианист, подпомагагайки семейния бюджет като юноша, свирейки в ресторанти, таверни и дори в бордеи. Въпреки че в началото на 20те си години се радва на компанията на светила като цигуларят Едуард Ремени и Йозеф Йоахим, приятел и ментор, който инструментално най-много е повлиял на развитието на неговата кариера, е бил Робърт Шуман, който само не го осиновява и става негов най-пламенен поддръжник. Тяхната почит била взаимна.  След смъртта на Шуман през 1856, Брамс става най-близкият довереник и доживотен приятел на вдовицата му, пианистката и композитор Клара Вик Шуман.

След живот изпълнен с грандиозни музикални триумфи и любовни разочарования (композиторът е въвличан многократно в романтични обвързвания, но никога не се е оженил), Брамс умира от рак на черния дроб на 3 Април, 1897.

Творчество
Рангът на Йоханес Брамс измежду класическите композитори е най-добре илюстриран чрез включването му в ”Трите Б-та”, триумвирата на Бах, Бетховен и Брамс. От всички значителни композитори на късната Романтична ера, Брамс е бил най-привързан към Класическия идеал, пропагандиран в музиката на Хайдн, Моцарт и особено Бетховен; действително, Ханс вон Бюлов, веднъж характеризирал Симфония No.1 на Брамс (1855-76) като „Десетата на Бетховен”.
Като младеж е бил подкрепян от Робърт Шуман като най-великата музикална надежда в бъдещето; като зрял композитор, Брамс става за консервативните музикални журналисти най-авторитетния символ на музикалната традиция, твърд противник срещу „деградирането” представено от музиката на Вагнер и неговата школа. Брамсовите симфонии, хорални и вокални творби, камерна музика и произведения за пиано са пропити със силни емоционални усещания, същевременно приемат форма съгласно изцяло обмислен структурен план.
Във всеки жанр, в който е композирал, Брамс е създал творби, които се превръщат в репертоарни върхове. Неговата най-амбициозна творба „Немски Реквием” (1863-67) е собствената му интерпретация на старинна форма. Четирите му симфонии- богато оркестрирани, с грандиозен обхват и дълбоко изразителни- са крайъгълен камък в симфоничната литература. Брамсовите концерти са също така, в монументален, полу-симфоничен дух: двата концерта за пиано (1856-59 и 1881) и цигулковият концерт (1878) изискват солисти със значителни технически възможности и издържливост. Неговата камерна музика е из най- изтънчената и изящно изработената музика на Романтичната епоха; не един пример, из творбите му, които включват кларинета (напр. Триото в ла минор, оп.114 и двете сонати, оп.120), инстумент детайлно разглеждан от съвремениците му, остава ненадминат. Въпреки че сонатата за пиано никога не е имала такава притегателна сила, каквато е имала за Бетховен ( Брамс е написал 3 срещу 32 при Бетховен), той е написал обемен репертоар за пиано. Той демонстрира значителен афинитет към вариациите- особено по теми от Шуман(1854), Хендел (1861) и Паганини (1862-63) – и също така написва можество национални танци и характерни пиеси като балади, интермеци и рапсодии. Като цяло, всички те съставляват едно от най-съществените творчества в областта на клавирната музика на 19 век.

Източник: classical-bg.com